Published on май 7, 2020

Какво е командировка? Права и задължения на работника и работодателя (част 1)

Командировка е изпълнение на същата трудова функция извън мястото на постоянна работа, на която работника полага своя труд. Командироването по същество и правна регламентация може да бъде разделено на две основни групи – командироване в страната и командироване в чужбина.

Поначало може да се приеме, че между двата вида нямат съществени различия, защото във всички случаи се касае за период от време, през който съгласно нуждите на работодателя е необходимо работникът или служителят да полага труд извън населеното място, определено за място на изпълнение на неговата работа при сключване на трудовия договор.

При по-внимателен анализ обаче е видно, че командироването в страната и чужбина се регулира чрез различни механизми и спрямо това дали работата ще се извършва в чужбина или в страната има различни права и задължения за страните в трудовото правоотношение. Поради това е необходимо двата вида командироване да бъдат разгледани по отделно.

Командировка в страната. Права на двете страни. 

Съгласно чл. 121, ал. 1 от Кодекса на труда (КТ) когато нуждите на предприятието налагат, работодателят може да прати в командировка работника или служителя за изпълнение на трудовите задължения извън мястото на постоянната му работа, но за не повече от 30 календарни дни без прекъсване. Командироването в страната може във всички случаи да се извърши едностранно от работодателя, т.е. без съгласието на работника. Ограничение в тази връзка има само в два случая. Първият е когато командироването е за срок повече от 30 дни, а вторият е когато се командирова бременна жена, работничка и служителка в напреднал етап на лечение ин-витро и майка на дете до 3-годишна възраст. В тези два случая е необходимо преди командироването да се получи писмено съгласие от работника.

Определяне място на работа на служителя

За коректно изясняване в кои случаи е налице командироване в страната е необходимо да се вземат предвид следните важни елементи. Съгласно чл. 3, ал. 2 от Закона за административно-териториалното устройство на Република България, „Населено място“ е исторически и функционално обособена територия, определена с наличието на постоянно живеещо неселение, строителни граници или землищни и строителни граници и необходимата социална и инженерна инфраструктура.

При сключване на трудовия договор трябва да е определено мястото на работа на работника или служителя. В случай, че това не е направено за място на работата се смята седалището на предприятието, с което е сключен трудовият договор, доколкото друго не е уговорено или не следва от характера на работата (чл. 66, ал. 3 от КТ). Мястото на работа е възможно да е определено като конкретно населено място, например определен град в страната, защото работодателят може да промени седалището си в рамките на същото населено място и да задължи работниците да работят там. Следва да се има предвид, че практиката на контролните органи и съдебната практика изрично изключва възможността за място на работа да се уговори „из страната“, „в различни градове на страната“, „в офисите в гр. София, гр. Пловдив и гр. Варна“, „на обекти на дружеството“ или други подобни, които не позволяват конкретно идентифициране на населеното място, в което следва да се извършва работата.

Във връзка с изложеното, ако работникът следва да извършва работа извън населеното място, определено в трудовия договор като място на работа, е налице командировка.

Ако искате първи да разбирате за новите статии, които публикуваме, абонирайте се за нашия седмичен бюлетин в долната част на тази страница. 

Към част 2 >>

Share on facebook
Facebook
Share on twitter
Twitter
Share on linkedin
LinkedIn

ПОДОБНИ СТАТИИ